Православната християнска вяра се основава на основните формулировки на учението, приети от цялата Църква. Основната същност на учението за истината в съвременността се нарича догма и има общо църковно значение и пряка връзка с живота и вярата на човека.
Съвременните учебници по догматическо богословие показват, че думата „догма“ има гръцки корени и се превежда като „брои“, „предполагам“, „мислете“. В допълнение, съвършенството на латинския глагол "dedogme" има значение в руския език "определен", "положен", "инсталиран", "решен".
Терминът догма има предхристиянска история. Използвана е от философи от древния период. И така, Платон в своите произведения нарича този термин човешки понятия и идеи за красивото и справедливото. В творбите на Сенека догмата се позовава на основни морални стандарти. Освен това философските истини, които не изискват доказателство, както и правителствените постановления и декрети, се наричаха догми.
В новозаветното писание думата „догма“ се използва в две значения:
- Евангелието от Лука разказва за постановлението на владетеля Август за преброяването. Декретът на Цезар се нарича догма. Книгата за Деянията на светите апостоли нарича апостолските постановления на събора в Йерусалим „та догмати“.
- Апостол Павел използва този термин, за да се отнася изцяло до християнското учение.
Така за Християнската църква от II - началото на IV век догмата е наречена цялата християнска догма, която включва не само основните положения на вярата, но и морални принципи. Ерата на Вселенските събори, която започна през IV век, повлия на факта, че само доктринални истини станаха известни като догми. Това се дължи на формирането на ясни теологични доктринални формулировки, приети от Църквата от момента на нейното основаване. Заслужава да се разбере, че самата същност на верую се нарича догма, а словесната формулировка („черупка“) е догматична формулировка.
След Седмия Вселенски събор догмите започнаха да се наричат догматични истини, които бяха потвърдени на Вселенските събори на епископите и духовенството на християнската църква. В основата си догмите са граница, граница, над която човешкият ум не може да надхвърли мисълта за Бог. Догмите защитават вярата на човек от фалшиви еретически вероизповедания. Така например догмата за две натури в Христос свидетелства за вярата на православния човек, че Христос е истинският Бог (в пълния смисъл на думата) и човек (въплътено е второто Лице на Света Троица).
Християнските православни догми имат определени свойства, изразени по отношение на учение, откровение, църковни и обвързващи закона (универсално обвързващи). Така догмата е учение истина, приета от цялата православна църква.
Понякога догмите и основните доктринални истини са трудни за възприемане от човешкото съзнание. Например, невъзможно е хората да разберат напълно с ума понятията за единството и Троицата на Божественото. Следователно догмите на някои богослови се наричат кръст за човешкия ум.
Православен човек трябва да разбере, че догмите имат практическа цел и допринасят не само за правилното мислене за Бога, но и за единството с Него и преследването на Създателя. И така, църковният историк А. В. Карташев в работата си „Епохата на Вселенските събори“ пише:
Друг забележителен богослов В. Н. Лоски директно говори за целта и значението на догмите:
